Местоположение и географска характеристика:
Раково е село в Западна България. Намира се в област Кюстендил, община Невестино. Отдалечено е на 114 км югозападно от столицата София, на 35 км южно от главния областен град Кюстендил и на 32 км югозападно от общинския център село Невестино. Землището на Раково, което е най-обширното в Общината и едно от най-големите в Кюстендилска област (заема 51 км²), граничи със землищата на следните села: Чеканец (на запад), Савойски (на северозапад), Страдалово (на север), Тишаново (на североизток) и Ветрен (на запад-югозапад). Южната граница на Раково съвпада с държавната граница на България с Република Северна Македония.

Село Раково принадлежи на историко-географската област Пиянец. Намира се в планински район, сред югоизточните склонове на Осоговска планина, при 787 м.надм.вис. (в центъра на селото, при черквата). Раково е от пръснатия тип селища, състои се от 33 махали (днес повечето обезлюдени), отстоящи една от друга на далечно разстояние. От една страна са разположени по западните, южните и източни склонове на Брезовски рид (с най-висок връх Белток – 1524 м.) по протежение от север към юг на около 10 км, а от друга, по южните спусъци на осоговското гранично било (южно от река Елешница), както и по западните склонове на връх Градище (Калето), по общо протежение от запад към изток от около 12 км. Посочените разстояния са по въздушна линия, но ако трябва да се измерят по терен, където махалите се свързват помежду си с черни и трудно проходими пътища, то тези разстояния могат да бъдат поставени в съотношение 20-25 км, та дори и повече. Няма място, откъдето би могло да се направи общ изглед на селото, освен от птичи поглед.

Централно място заема Рекалийска махала, наричана още „Селото“ или „Хановете“. Разположена е на левия и десен бряг на р. Елешница, на място където последната прави завой в северна посока и приема десния си приток р. Карóвица. В тази махала се намира кметството, черквата, вече разрушеното училище, а някога е имало и кръчми и бакалници. Обнадеждаващо е, че наследник на местен род се е заел да направи тук къща за гости. Теренът край махалата е зает от заравнени речни наноси, изключително подходящи за отглеждането на зеленчуци. Именно тези условия, днес са позволили на едно семейство да остане при корените си и да практикува отколешния занаят на дедите си. Семейство Васеви произвеждат превъзходни зеленчуци, като приоритет са им картофите.

Повечето раковски махали са разположени по южни и зáветни (предпазени от северни ветрове) склонове на страничните долини и притоци на р. Елешница и нейните по-големи притоци р. Дóбра и р. Карóвица, както и на р. Новоселска. С добро и южно изложение са махалите, пръснати из Брезов рид, а именно: Куличка (Кулúците) – най-отдалечената от центъра махала (в северозападна посока), разположена е в местността „Шабаклúвица“, в подножието на вр. Кулицата (1501 м.), състояла се е от 3 къщи, днес напусната; Паничáрска – най-високо разположената раковска махала – на около 1350 м., в м. „Паничарски рид“, 11 къщи; Горóвска – 4 къщи в м. „Малкия Предел“, дн. напусната; Пуалска – 1 къща, дн. напусната; Клинчáрска – 3 къщи в м. „Живков рид“ с гробище, дн. изселена; Мúови ханове – около 10 къщи (някои обитаеми) на левия бряг на р. Елешница, от двете страни на пътя за Предел, тук се намира гранична застава „Ниса“; Базóвка – 3 къщи в м. „Базово присое“, напусната; Паламидска – 4 къщи, две от които възстановени от някакъв наследник – доктор, скоро след което починал; Мулóвска – 4 къщи при Вранушин камен, една къща се обитава сезонно; Ковачите – 2 къщи в м. „Булина ливада“, обитаема; Баба Илúца махала – 1 къща близо до Вранушин камен, отдавна напусната; Долногосподарска – състояла се е от 6 къщи в м. „Средорек“ и „Тошин топлик“, близо до Вранушин камен; Рéшанска – 7 къщи под Новакова чука и северно от Горногосподарска махала, с гробище в южна посока, дн. напусната; Бурнаска – 13 къщи, разположени на около 3 км северно от Рекалийска махала, разделена е на 4 подмахали: Калъмьéто, Цонéве, Плювáците и Зелениковци, 1-2 къщи се поддържат от собствениците, южно от махалата има гробище; Лудéвска (Лудаците) – 2 къщи, северно от Бурнасци, отдавна изоставена; Рахталинска – 17 къщи, разположени близо до Соколов камен, с гробище, няколко къщи се поддържат; Свинарник – 6 къщи, разположени северно от предходната махала, дн. изцяло напусната.
По-усойно положение имат само махалите, лежащи в северните склонове на граничното осоговско било, а именно: Сива кобила – състояла се е от 3 къщи в непосредствена близост до граничната бразда, отдавна изселена; Дзидúнска – 12 къщи, разположени в м. „Връ´лата ридинá“,с гробище в южната част, няколко къщи се поддържат; Горногосподарска – 1 къща, разположена в м. „Въчá ридина“, периодично посещавана; Пещерска – състояла се е от 3 къщи, разположени в м. „Пещерата“, с гробище в южния ѝ край, отдавна изселена; Озрáнска – 6 къщи в м. „Озранска чука“, дн. напусната; Карадáчка – 4 къщи близо до р. Елешница, на десния ѝ бряг, обитаема; Кацарска – 1 къща, първоначално се е състояла от 3 къщи, отдалечени на 1 км източно от Озранци, в м. "Ридината", но впоследствие едно семейство се преместило до реката, под Вранушин камен, напусната и разрушена; Чекáнец – 5 къщи, разположени, високо южно от Рекалийска махала, дн. напусната.

Останалите махали имат южно изложение, сгушени сред западните и южни склонове на възвишението Градище, западно от р. Елешница и северно от притока ѝ  р. Карóвица. Това са: Вакадúнска (по-старо име) или Чортáнска – 6 къщи, разположени в м. „Младеница“ край буйния извор Шопово, около който местността носи името „Видните“, напусната; Кóрчовска – 4 къщи, разположени при Корчовска чука, северно от Вакадинци, днес напусната; Валявичарска или Рикачевци (по-старо име) – 9 къщи, разположени в суходолие на Мала река (десен приток на р. Карóвица), сред югозападните склонове на връх Калето, с гробище в южна посока, дн. напусната; Ватралéвци – 6 къщи, разположени североизточно от Корчовци, напусната; Милéвска – 11 къщи, разположени върху заравнена седловина западно от връх Майсторова чука, напусната; Тосковска – 5 къщи, разположени върху удобни заравнености по склоновете на Тосковска чука, напусната, последните две махали имат гробище на около 2 км в северна посока; Връговци – 2 къщи, разположени на левия склон на дола Джуриловец, необитаема и Рудища – със своите 18 къщи, тази махала е била най-многолюдната в Раково, къщите ѝ са пръснати на 3 места сред западните склонове на връх Острец, с гробище, днес напусната.
Всички махали в селото са възникнали край извори, разположени обикновено в гънките на долинните склонове. В последствие са били изграждани чешми или кладенци. В повечето случаи е имало изобилие от вода за пиене, а също така и за поливане на дворните малки по размер зеленчукови градини, та дори и за някои овощни градини.

Землището на село Раково почти изцяло е заето от ясно изразен хълмист-долинен релеф. Единствените по-равни места са край р. Елешница с наносни почви (алувиално-ливадни), подходящи за отглеждане на зеленчуци и овошки. Заравнено е и билото на Брезовски рид, където са били разположени обширни пасища, прогресивно намаляващи в последно време, докато гората съвсем не ги превземе.
В климатично отношение, село Раково, както и цялата покрайнина Пиянец, принадлежи към преходно-континенталната климатична област, която тук не се отличава съществено от умерено-континенталната област с изключение на температурните отношения, които са по-смекчени поради средиземноморското влияние чрез р. Струма (чрез р. Елешница). Местният климат се характеризира с мека и хладна пролет, топло лято и продължителна есен, за сметка на зимата, която е сравнително мека. Тези климатични особености се отнасят за по-ниско разположените махали в близост до реката. Докато микро климатът на по високите и усойни махали е по-остър, приближаващ се до типично умерен.
Понастоящем почти всички хълмове и ридове из раковско са покрити с гъсти гори. На мястото на някогашните обработваеми ниви, отвоювани с много труд и усилия от местните селяни, вече отдавна са израснали храсти и дървета. Нивите са били с твърде тънък и беден на минерали почвен слой (каменисти-песъкливи почви), който вследствие на пороите и многократната употреба така изтънявал, че се показвала риолитова скала. От дървесните видове преобладават: дъб, бук, бор и тук-таме бреза, елша, габър и др. В миналото боровите гори тук са били рядкост, но поради ерозивните процеси предизвикани от поройни води, изкуствено са залесени такива. От друга страна, вследствие характерното за иглолистните дървета действие да пресушават почвата, това залесяване се отразило негативно на водните ресурси за пиене и напояване и много извори пресъхнали. Горите се срещат, както в смесен, така и в чист вид, но повече в последния. В раковското землище се намира голямо разнообразие на храстови и тревисти видове, включително някои редки билки.
Не по-малко разнообразен е животинският свят. Тук се срешат много видове птици, някои защитени от закона, множество бозайници (дива свиня, сърна, вълк, преминаващи мечки и др.), както и земноводни и влечуги. В реките виреят различни видове риби, сред които са балкански щипок, горчивка, мряна и пъстърва. От 2007 година планината Осогово е част от екологичната мрежа Натура 2000.
Тукашните природни условия са благоприятни за развитието на овощарство (сливи, ябълки, круши и др.), зеленчукопроизводство (предимно картофи) и някои технически култури. Особено подходящи са за упражняване на екологично пасищно животновъдство, каквото, за жалост, отдавна не съществува. Чистата вода в р. Елешница позволява и развъждане на пъстърва.
Населението на селото към началото на 2025 г. наброява едва 4 жители (по настоящ и постоянен адрес)......

За името на селото:
Най-известното тълкование за произхода на името на селото е, че то идва от нарицателното „рак“ (речен рак). В миналото раци се въдели в р. Елешница в голямо изобилие, особено между Миови ханове и Рекалийска махала. Те и днес се срещат, но по-нарядко.

История:
Миналото на село Раково и районът, който обхваща неговото землище, е обгърнато в голяма мъглявина, пораждаща много въпроси, отговорът на които остава неизвестен. Сведения за по-отколешната история черпим основно от местни легенди и предания, както и от някои паметници и артефакти. Досега не са провеждани по-задълбочени исторически или археологически проучвания. Не са много и находките, но за сметка на това съществува богат топонимен материал и не толкова документален, които донякъде разясняват историческата картина.
В Раково има пещера, която е дала името на намиращата се в близост Пещерска махала. Обектът не е проучен, но може да се предположи, че е бил обитаван в една твърде дълбока древност, подобно на известната Голяма пещера в съседното село Ветрен. Последната е датирана към късния енеолит (около 4000 г.пр.Хр.) и старожелязната епоха (около 1200 г.пр.Хр.).
Известно е, че в покрайнината Пиянец са живели представители на древното племе пеони, за които се предполага, че имат трако-илирийски произход. Не случайно те дават името на областта, към която принадлежи и Раково - Пиянец е пославянчено име на Пеония. Неоспоримо свидетелство от тяхната култура разкриваме в множеството мегалити – причудливи каменни образования с ясно изразени белези, получени чрез човешка намеса. Такива паметници намираме, както в съседното с. Ветрен с прочутото светилище при „Кръстати камен“, така и в раковско. Мегалит би могъл да се разпознае в един каменен масив, намиращ се в непосредствена близост до християнското оброчище „Св. Тодор“ или "Дабо", разположено върху естествено възвишение между Муловска и Решанска махала. Вероятно подобен обект е и внушителното скално образование Соколов камен при Рахталинска махала.

Благоприятните условия за живот – скътана долина на неголяма река, мек климат, изобилие от извори, и в допълнение на  обстоятелства като: близост на главен път, свързващ големия градски център от античността Пауталия с гъсто населената долина на р. Брегалница, Стоби и Адриатика, както и непосредственото съседство с големия рударски център при село Саса (дн. в Р.С.Македония), са все предпоставки за възникване на поселище в землището на Раково още през римския период, та дори и по-рано – през тракийския. Потвърждение на това намираме в някои старини и находки, разкрити в недалечното минало.
Характерен паметник от римската епоха е укреплението, наричано от местните „Калéто“. Разположено е върху отвесния скален венец Вранушин камен при Муловска махала. От някогашната крепост днес могат да се видят засипани с пръст останки от кула, разхвърляни тухли и ломени камъни, слепени с хоросан. Вероятно укреплението е служило за защита на местното население при опасност от чуждо нашествие.
Друго фортификационно съоръжение, функционирало от предримската епоха до късната античност (IV-VI в.), е крепостта „Градището“ или „Калето“. Намира се на едноименния конусообразен връх – Калето (1237 м), издигащ се в североизточния край на раковското землище, на границата със землищата на селата Тишаново и Ветрен. От него се разкрива отлична видимост към цялата област Пиянец. По ръба на височината е минавал крепостен зид, очертанията от който добре се личали до недалечното минало. Днес терена, зает от крепостта е осеян с иманярски изкопи, сред които се срещат останки от зидове, разхвърляни камъни и парчета строителна и битова керамика. На мястото са намирани остриета на копия и стрели, римски монети и др. Стратегическото местоположение на укреплението предполага то да е било свързано с охраната и контрола на недалечния главен път, минавал през античността, а и в по-сетнешни времена, по долината на р. Елешница, нейния приток Речица, през седловината Черната скала, а след това към долината на р. Брегалница.
Наличието на древен селищен живот се потвърждава и от редица други податки. Близо до Рекалийска махала, в м. „Заедница“ пороищата били открити „яки зидове, градени с речни камъни, тухли и хоросан“. Там са намирали и парчета от доста дебели керемиди. В Дзидинска махала до не много далечното минало стърчали останки от „стари с беден строеж дзидини на сгради“. В Базовска махала били изкопани големи кюпове, един от които здрав, събирал до 200 кг жито, а в Паничарска махала селяните разкопали различни керамични съдове: части от големи делви, малки гърнета, стомни, чашки и др. В м. „Село“ е намерено малко количество сгурия. Последното сведение, както и наличието на топоними: „Видните“, отнасящ се за местност около буен извор, наричан „Шопово“, както и Рудища – име на махала, недвусмислено говорят, че далечни времена (през античността, а може би и през средновековието) местното население се е занимавало с рударство.
По всичко личи, че на мястото на днешното село е съществувало селище и през средните векове, със сигурност през късното средновековие (XIV-XVII в.), което се потвърждава от турски данъчни документи. В Обширния описен дефтер за Кюстендилски санджак от 1570/73 г. името Раково се среща на две места, на едното като „мезра Раково“, а на другото – „село Рахово“. И в двата случая то не е записано като отделно село с начислени към него данъци, а е придадено към описите на други села. Като „мезра“, т.е. местност, намираща се на място на вече несъществуващо селище, е вписано към списъка на съседното „село Ветрени“ [дн. с. Ветрен] от нахия Пиянец, където: „Мезра Раково, сеалище на споменатото село, я обработват жители от селото Селеник (дн. в Р.С.Македония) и дават ушур (данък десятък), причислен към приходът на селото Ветрени: пшеница 12 товара – 300 акчета; мешано жито 10 товара – 150 акчета..“. Във втория запис го срещаме в описа на голямото по това време село Устово (неустановено) от нахия Дупница: „...външен ушур от селото Рахово: пшеница 2 товара – 50 акчета; мешано жито 2 товара – 30 акчета; данък от 1 воденица на Курд, син на Турхан – 15 акчета; три воденици на Юсуф, Томан и Продан – запуснати; Ниябет, свадбарина, полярина и такса за тапия – 200 акчета“. Споменаването на Раково като мезра и село без опис, ще рече че по това време то трябва да е било твърде малобройно, за да му се начисли данък като отделно селище. Вероятно населението му е претърпяло някаква епидемия (чума или друго) или е пострадало от размирици, каквито по онова време не са били рядкост. Всъщност, спомен за разбягване на местно население и укриване из околните гори е съхранен чрез стари предания. Селото се среща и в Списъка на джелепкешаните (овцевъдите) от 1576 г. като Ракува. От посочените извори става ясно, че днешното Раково е наследник на старо средновековно селище.
Местни легенди и предания ни дават откъслечни и противоречиви сведения за възникването и миналото на селото и по-скоро, за неговия османски период. Според Йордан Захариев, ерудиран изследовател на Кюстендилския край, в някои стари хора бил запазен спомен, че преди около 250 г. (втората половина на XVIII в.) селото се състояло от 12-13 къщи, пръснати надалече една от друга, каквито са днешните махали. Също така, бил запазен спомен, че „някога, много отдавна“ Раково било събрано на едно място - „на куп“ с малко на брой къщи, в местността „Селото“, намираща се на 1 км северно от от селската черква, на левия бряг на Елешница. Преданието разказва още, че селото не било известно на турците, поради гъстотата на околните гори, които не позволявали да се види от някъде. Но по-късно, то било открито по пушека, който излизал от къщите и впоследствие обложено с данък. Именно тогава селяните се разбягали по местата, където са разположени някои от днешните махали. Мъглявия спомен за купното село се свързвало с нареждане на османската власт, която заповядала пръснатото село  да се събере на едно място с оглед да бъде по лесно надзиравано и жителите му да не стават ятаци на хайдути. По-късно властта изоставила плана си и селото отново запазило пръснатия си вид.
Според друго предание селото имало събран вид при днешната махала Долно господарска. Тогава земите на селото били спахийски, на двама владетели, чиито работници – изполичари живеели в две отделни села, в днешните Долна и Горна господарски махали.
Във всички предания има логика и известна доза правдоподобност. Много е вероятно, както при повечето пиянечки села, и Раково първоначално да е било събрано на едно място, а по-късно, с нарастването на домакинствата, а заедно с това и на нуждите им, селото да се е пръснало близо до обработваемата земя и кошарите, и така да са се образували днешните махали. Със сигурност се знае, че в по-сетнешно време в селото се настанили преселници от Македония, от близките до Раково осоговски села и по-далече. Пришълците се заселвали на свободни места, без никой да им пречи, стига да са далеч от староседелците.
През последния век на османското робство, особено през XIX в., Раково започва да се развива и уголемява с по-бързи темпове. Отделните му махали от десетина стигат до 33 на брой, колкото ги заварва Освобождението. Данните от преброяването на населението в Дунавски вилает през 1866 г., когато Кюстендислко принадлежи административно към него, влизайки в Софийски санджак (окръг), сочат че в селото живеят 85 домакинства с 617 жители.
Селяните се радвали на сносно благосъстояния, съобразно културните и материалните им нужди. Като основен поминък, скотовъдството е били в цветущо състояние. От една страна, то осигурявало средства – от продажба на масло, вълна и на жив добитък, а от друга – суровина за наторяване на нивите. По това време през Раково минавал пазарски път, който свързвал Кюстендил с долината на р. Брегалница. Представлявал обикновена конска пътека, която преваляла осоговското било при махалата Чеканец в м. Чешмите. Търговците преспивали в Миови ханове, на другия ден рано сутринта тръгвали за Кюстендил и гледали да се върнат същия ден в хановете.  Раковчани ходели повече на пазар в Царево село (дн. Делчево), Виница и Кочани, а по-рядко в Кюстендил, където било по-скъпо. Някои селяни ходели на работа – жътва из Серско и около Кавала. Оттогава е останала поговорката: „У Кавала да ойдеш, та да се не върнеш“.

През целия период на османското робство Раково запазва чисто българския си характер – в него турци не са живели и пребивавали, с изключение на такива, минавали през селото за събиране на данъци. Отколешни християнски традиции са засвидетелствани от наличието на множество оброчни места и местности с християнски имена. При почти всяко гробище в махалите е имало по едно оброчище, някое по-старинно, а повечето нови. Тъй като селото не е имало храм (селската черква е построена след Освобождението) селяните са се събирали при оброците на обикновени служби или на големи християнски празници с курбан: Гергьовден, Спасовден, Св. Дух, Илинден, Димитровден, Архангеловден и др. За най-старинно се смята оброчището „Св. Тодор“, намиращо се между махалите Муловци и Решанци.

За разлика установилата се след Освобождението (1878 г.) тенденция на разрастване и развитие на българското село, Раково удря назад. През целия следосвобожденски период селото не се сдобива с нито една нова махала, а точно обратното. Потвърждение на тази закономерност ни дават някои статистически данни от преброяването на населението в Княжество България: 1880 г. - 938 ж.; 1887 г. - 1011 ж.; 1892 г. - 881 ж. Само за пет години населението му намалява с 130 жители. С прокарването на границата, намираща се на метри от някои махали, населението губи важните за него пазари (остават в Османската империя), на които продава своя продукция. Прекъснати са и пътищата към сезонна работа из Серско и Беломорието. Така много раковчани са лишени от препитание и се налага изселване.
Последвалите десетилетия са белязани с бавно нарастване на населението, което се дължи изцяло на естествения прираст. Данните показват следното: 1900 г. - 973 ж.; 1910 г. - 1076 ж.; 1926 – 1228 ж.; 1934 г. - 1307 ж.(максимумът, достиган някога); 1946 г. - 1304 ж. По това време Раково е център на селска община с 6 села. В края на XIX в. в селското землище има: 12 054 дка гори, 7536 дка ниви, 617 дка естествени ливади и 14 дка овощни градини; оглеждат се и: 3236 овце, 1715 кози, 505 говеда, 187 коня. Основен поминък продължава да бъде животновъдството и земеделието с отглеждане основно на: ръж, ечемик и овес. В селото работят 22 воденици и 1 тепавица. През 1917 г. е учредена Земеделска дружба, по-късно е открита здравна служба, а през 1943 г. е създадена Кредитна кооперация „Елешница“
Привидно доброто благосъстояние позволява на раковчани да обърнат внимание на своя духовен и културен живот. През 1884 г. селото се сдобива със собствен храм – черквата „Света Троица“. Последната се отличава с уникалната си стенописна украса, поради което е обявена за художествен паметник на културата от национално значение (ДВ, бр.35/1974 г.). При черквата се е правел събор на Преполовение (25-ия ден след Великден) и на св. Троица. Събор се е провеждал и при Миови ханове на празника Мистровден (на Св. Нестор, 9 ноември) и на Еньовден (7 юли, по стар стил).
През 1894 г. е открито училище „Кирил и Методий“ (в собствена сграда от 1924 г.), а в 1923 г. отваря врати и училище „Отец Паисий“ в махалата Миови ханове.

Раковчани не остават безучастни в борбите за национално освобождение и обединение. В самото начало на XX в., на 6 януари 1900 г е основан Пиянечкият клон към ВМОРО в присъствието на 150 души от общините: Раковска, Тишановска, Ваксевска и Еремийска. Клонът се ръководи от бюро с председател поручик Иван Петров (командир на граничния пост „Черната скала“) и подпредседател – ветеринарния фелдшер Ганчо Папазов. Седалището на бюрото се намира в с. Тишаново, като за всяка от четирите общини се определят комисии с касиери. Поради пограничното си разположение през Раково минава един от каналите към Македония, по който се изпращат провизии, боеприпаси, писма до останалите под робство братя в Македония. В съседното с. Ветрен се намира един от пунктовете на ТМОРО.
Раково дава не малко свидни жертви във войните от началото на XX в. (Балканските и Първата световна война) – 43 герои оставят костите си по бойните полета. Възпоменателна плоча с техните имена е поставена в селската черква „Св. Троица“.

Вследствие на опустошителното действие на пороите, предизвикани от безработна сеч на горите, селото изпада в непоносимо положение. Съсипани са голяма част от селските имоти: ниви, ливади, пасища и др. Животът на местните селяни става все по-труден, та дори окаян. Поради ниско продуктивните почви и бедни реколти те са били принудени да не пречистват житото от излишните, а понякога и вредни смеси, само и само да не намалят теглото на мливото. От полученото брашно бил приготвян черен, невъзможен на вкус, хляб. Тази „хлебна кал“, която се оказвала основна храна на селяните, се отразявала твърде зле на здравето им. Така представените условия допълнително засилват и без това започналия изселнически процес. До средата на XX в. от Раково се изселват 63 къщи. И въпреки всичко, този живот ще се превърне в блян за раковчани през идните времена.

След преврата на 9 септември 1944 г. и идването на социалистическата власт настъпва поврат в развитието на селото. Нарушен е неговият естествен ход, което бавно и болезнено го довежда до безвъзвратен упадък, а накрая и до гибел. Първа и най-съществена стъпка от този пагубен път е извършена с отнемане на частните имоти и стока на селяните. Последните са принудени да дадат на държавата обработваемите си земи, пасища и гори, както и добитъка си, за да бъдат колективизирани – включени в ТКЗС (Трудово кооперативно земеделско стопанство). През 1956 г. е образувано ТКЗС „17-ти октомври“, което през 1960 г. е включено в ДЗС Кюстендил, през 1963 г. в ДЗС с. Рашка Гращица и накрая в Горско стопанство с. Невестино (1980 г.). Национализацията оставя на практика хората без препитание, с изключение на малкото останали да работят в ТКЗС, срещу нищожно възнаграждение. В резултат се задейства мощно изселване, при което населението на Раково прогресивно намалява, с темпове, както никога дотогава:  1956 г. - 850 ж.; 1965 г. - 565 ж.; 1975 г. - 314 ж.; 1985 г. - 164 ж.
През социалистическия период са извършени някои стъпки по благоустрояването на селото. През 1967 г. е електрифицирано, а в периода 1967-1980 г. е водоснабдено. Изградени са административни сгради (1976 г.), както и два стоманобетонни моста над р. Елешница. През 70-80-те години на XX в. селото има ежедневна автобусна връзка с Кюстендил. Не трябва да се пропуска, че още през 1950 г. в двора на училището е изграден паметника на загиналите раковчани в Отечествената война (последната фаза на Втората световна, когато България е съюзник на СССР).
Икономическите и благоустройствените мерки, предприети от държавата не успяват да спрат стопяването на населението. Към края на социализма, на прага на друг преломен момент (идването на Демокрацията), Раково вече е селище със затихващи функции.

С настъпване на т.нар. Демикратични промени (1989 г.) имотите са върнати на собствениците или на техни наследници. Но дори и това не успява да съживи селото, връзката с корените е отдавна прекъсната. Малцина са тези които се връщат при бащините си огнища. Демографския проблем се задълбочава още повече, като вече е с катастрофални размери. Данните от преброяванията през периода имат следните измерения: 1992 г. - 104 ж.; 2001 г. - 64 ж.; 2011 ж. - 17 ж.; 2021 г. - 8 ж. Днес, 2025 г., със своите 4 жители, село Раково е на път да бъде напълно заличено.

Въпреки нерадостната картина, представена от твърде мрачни факти, надеждата за спасяване на селото все още не е загубена. Надежда, подклаждана от няколко завърнали се при корените си хора. Хора като семейство Василеви, които произвеждат чисти зеленчуци из тучните лъки край Елешница.  
Перспективи за съживяването на Раково се разкриват в развитие на традиционните пасищно животновъдство и земеделие (овощарство и зеленчукопроизводство). Голям потенциал крие и разработването на разнородни видове туризъм: планински, селски, културен и др.


Източници:
1. Георгиев, Георги. Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895-1903). изд. Македонски научен институт, София, 2008 г;
2. Дремсизова-Нелчинова, Цв. и Слокоска, Л. – Археологически паметници от Кюстендилски окръг, София, 1978 г;
3. Енциклопедичен речник КЮСТЕНДИЛ А-Я, София, 1988 г., изд.БАН;
4. Захариев, Йордан– Сборник за народни умотворения. книга XIV. Пиянец, София, 1949 г;
5. Кацаров, Гаврил - Пеония. Принос към старата етнография и история на Македония, София, 1921 г;
6. Кюстендил и Кюстендилско /сборник/. Авторски колектив, изд. Отечествен фронт, София, 1973 г;
7. Списъкъ на населените места (по преброяваньето от 1 януарий 1881 г.), издава Княжество България - Статистическо бюро, София, 1885;
8. Списъкъ на населените места въ Княжество България споредъ преброяването на 31 декемврий 1900 г., издава Княжество България – Дирекция статистика, София, 1902 г;
9. Списъкъ на населените места въ Царство България споредъ преброяването на 31 декемврий 1920 год., издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1924 г;
10. Списъкъ на населените места въ Царството (преброяване на 31 декемврий 1934), издава Царство България – Главна дирекция на статистиката, София, 1939 г;
11. Списък на населените места в НР България по административно деление към 1 ноември 1973 г., с население от преброяванията през 1934, 1946, 1956, и 1965 г. и изчислено население за 1973 г., издава Министерство на информацията и съобщенията, София, 1973 г;
12. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Опширни пописни дефтери од XVI век за Кустендилскиот санųак, т.V/1, Скопје, 1983 г;
13. Чолева-Димитрова, Анна М. (2002). Селищни имена от Югозападна България: Изследване. Речник. София, 2002, изд. Пенсофт;
14.Умлемски, Иван и Ковачев, Георги. Местните имена в Кюстендилско, акад.изд. „Проф. Марин Дринов“, София, 2008 г;
15. Официален сайт на Главна дирекция ГРАО: https://www.grao.bg/tables.html